Защо съчувствието към себе си е толкова важно за щастието? И защо то няма общо със самосъжалението? - Happiness Academy - Академия за щастие

Защо съчувствието към себе си е толкова важно за щастието? И защо то няма общо със самосъжалението?

Защо съчувствието към себе си е толкова важно за щастието? И защо то няма общо със самосъжалението?
21 януари, 2019
Можем ли да изпитваме съчувствие към чуждата болка? Опитваме ли се да помогнем на този, който го боли, дори и само с присъствието си до него и с факта, че ни вълнува как се чувства и че искаме да е добре? Но също толкова важен въпрос - изпитваме ли съчувствие и към себе си, когато изпитваме болка? И търсим ли здрави начини да си помогнем?

Съчувствието към себе си не е самосъжаление. Много хора объркват двете понятия. Самосъжалението често държи човек в застой, в постоянно оплакване от ситуациите в живота и е свързано с ролята на жертва и с представата, че нещата не могат да се подобрят. Съчувствието към себе си е да можеш да усетиш емоцията си и да си осъзнат за това, което се случва вътре в теб. Да си обърнеш внимание и да си дадеш нежно отношение и грижа, без да бягаш от болката и без да търсиш бързи и лесни начини да я маскираш. Без да си даваш съвети-клишета като „Я, се усмихни и забрави!“, „Горе главата!“ или още по-лошо: „Стегни се!“. Съчувствието е част от пътя към намирането на истинско решение и успешно справяне с трудни моменти.

Когато човек дава съвети като споменатите по-горе на друг или на себе си, той просто се смущава прекалено много от емоцията на другия човек и иска по-бързо да го извади от болката заради своята неспособност да толерира емоциите тъга, гняв или разочарование дори за кратко време. Другият случай, в който ни идва да дадем подобен съвет е, когато сме изправени пред някой, който дълго време не предприема действия за подобрение на житейската си ситуация, а поддържа състоянието на застой и единственото, което желае (осъзнато или неосъзнато), е да се чувства жертва, защото не вярва в способността си да се учи и да израства.

Трудно е да бъдем опора на друг човек, а и на себе си, ако не сме усвоили умението да толерираме дискомфортни емоции за известно време. Когато научим какво искат да ни кажат, тогава тяхната енергия ще се оттече постепенно. За да не се страхуваме от собствените си или чуждите емоции, е важно да знаем, че:

Емоцията отминава, тя идва и си отива като морска вълна. Докато сме в емоцията, тя може да изглежда толкова дълбока, че все едно никога няма да излезем от нея, но не е така. Тя идва с определен енергиен заряд и постепенно този заряд се изразходва и интензитетът на емоцията намалява. Ако си припомним това в пика на емоцията, ще ни е по-лесно да я приемем и да не се „борим“ или бягаме панически от нея. Приемем ли я, тя по-бързо отминава по естествен начин.
Важно е, разбира се, и какво правим и мислим докато сме в емоцията. Негативните мисловни модели (когнитивни изкривявания) я подсилват и задържат за по-дълго. Такъв модел е например „етикетирането“ - поставянето на обиден „етикет“ на себе си, когато сме направили някаква грешка. Друг такъв негативен мисловен модел е свръхобобщаването – това е например мисълта, че веднъж като се е случила тази грешка или неприятна случка, тя ще се повтаря отново и отново и ще определя целия живот. Такава мисъл прави така, че всички други аспекти от живота да избледняват. Тези изкривени мисловни модели усилват емоцията неимоверно и следователно засилват страха от емоциите като цяло.
• Важно е да си изградим навика да виждаме нещата от конструктивна гледна точка: „Сега съм тъжен, но емоцията ще отмине и пак ще дойде спокойствието и радостта. Какво послание ми носиш, тъга? Коя моя важна потребност е неудовлетворена? Или какво е нужно да променя в живота или в отношенията си, за да се чувствам по-удовлетворен?“

Когато се научим да овладяваме и регулираме емоциите си, ще можем да толерираме тяхната поява и съществуване, дори когато временно ни създават дискомфорт. И тогава, когато вече не бягаме панически от емоциите и не ги потискаме, както в миналото, ще можем да ги усещаме, да се учим от тях и да си даваме съчувствие.

Да си дадем съчувствие е да си дадем нежност, внимателно и грижовно отношение. Да не се притискаме да излезем по-бързо от болката, а да поседим в нея, без да драматизираме.

Можем да си дадем грижовно отношение като:

• си пуснем любима музика
• отидем на масаж (увеличава производството на окситоцин в тялото – хормон на щастието)
• си създадем атмосфера на уют у дома
• си вземем приятно топъл душ ( също увеличава производството на окситоцин)
• направим йога или медитация
се обадим на приятел или близък човек, на когото имаме доверие, пред когото можем спокойно да „изпразним джобовете на душата си“ и да говорим открито за това, което изпитваме. Но нека се опитваме в такива разговори фокусът ни да бъде върху научаване на урока от ситуацията, а не само върху оплакването от нещата.
• ако в този момент нямаме възможност да поговорим с приятел за случващото се в живота ни и във вътрешния ни свят, можем да вземем лист и химикал и да пишем каквото ни дойде отвътре. Никой няма да чете написаното, така че е важно да се отпуснем изцяло в процеса и да пишем, докато енергията на емоцията не се изчерпи. Ще видим нещата по друг начин – черно на бяло на листа, и може да ни дойдат нови идеи и хрумвания за разрешаване на ситуацията. Има научни изследвания, които потвърждават положителния ефект на писането върху две неща: от една страна регулирането силата на емоцията, а от друга - върху креативността/способността да стигаме до прозрения и решения.
• вземем книга за приложна психология и да отворим на пасажите, които сме подчертавали, докато сме я чели първия път. Докато четем, неусетно ще променим вътрешното си състояние и потока на мислите в конструктивна посока.

Възможно ли е да се пристрастим към болката?

Ако самосъжалението е единственият начин да почувстваме обич към себе си и да си отделим време и внимание, е възможно да предизвикваме подсъзнателно ситуации, които ни карат да се чувстваме зле, за да можем след това да сложим балсам върху раната – нашата жал към себе си.


Хормоните на удоволствието и радостта – ендорфините се произвеждат в нашето тяло в два случая – когато правим неща, които ни доставят радост и тогава, когато изпитваме физическа или емоционална болка, защото тези хормони имат и аналгетичен ефект, тоест намаляват болката.

Ако не си набавяме ендорфини от хубави неща, ще намерим начин да си ги доставяме като „болкоуспокоително“ в следствие на преживяна болка. Трябва ли да плащаме тази цена, за да имаме в тялото си повече от тези хубави, благотворни хормони?

Здравият и осъзнат човек прави необходимите усилия да си достави ендорфини като удовлетворява потребностите си по здрав начин. Той не се пристрастява към болката и ролята на жертва, за да може след това да почувства и аналгетичния ефект на ендорфините.


Истинското съчувствие, за разлика от самосъжалението, води до две неща – едното е да си дадем нежност и любяща грижа в трудни моменти, но и също така да потърсим начин да разрешим проблема, който ни кара да се чувстваме зле.

Съчувствието е конструктивно и продуктивно за разлика от самосъжалението.

Трябва ли да си дадем разрешение да изпитаме съчувствие?

За някои хора е трудно тъкмо обратното – да си позволят да усетят болката и да си дадат правото да бъдат човешки същества, които понякога ги боли. При тези хора някъде в детството е възможно да е имало случаи, в които тяхната уязвимост и болка, и нуждата им от съчувствие е била посрещната от възрастните по студен, груб или безчувствен начин. Може възрастните да са изпитвали обич, но да не са знаели как да я изразят и да са смятали погрешно, че отказвайки да проявят съчувствие към детето, те го правят по-силно.

Всъщност, то не става по-силно, а се научава да крие онези емоции, които го карат да се чувства уязвимо. И често става толкова добро в скриването им, че то самото спира да ги усеща, отцепва тази част от себе си, губи връзка с нея. Започва да мисли, че е неемоционално, когато всъщност емоциите са там, но са изтласкани. При някои хора потискането на „нежеланите емоции“ води до потискане и на способността им да изпитват пълноценно „желаните“, хубавите емоции.

И тъй като нежеланите и неизразени емоции не се губят, а търсят начин да излязат навън, те излизат по изкривени и неосъзнати начини. Тогава дълго трупаната тъга може да стане депресия или експлозивен и разрушителен гняв. Деструктивното поведение в повечето случаи е последица от неизлекувани болки и дълго време потискани емоции.

Така че – да, имаме право на болка, имаме право на уязвимост и имаме право на съчувствие към себе си. Осъзнайте, че някои от нещата, които сте научили в детството от родителите си, са вредни и нездрави. И си дайте правото да бъдете автентични, да изпитвате емоциите и да си давате съчувствие.

Както за всяко нещо, и тук важи правилото за „златната среда“ - да изразяваме емоциите си, но по осъзнат и здрав начин. Важно е да търсим информация как можем да управляваме и да се учим от емоциите си и ще живеем по много по-удовлетворителен начин, ще се чувстваме много по-истински и живи и ще правим най-доброто за нашето щастие и здраве.

Автор: Мария Василева Димитрова
11 ноември, 2018

Твоята, моя история

18 октомври, 2018

Благодарност

9 октомври, 2018

Какво обича щастието

8 октомври, 2018

Да обичаш и да даваш

19 юли, 2018

Пари или време?